Вчера беше шарено и споделено.
Първо успяхме да разчистим при новата чешма. Помните ли онази приказна чешма в Старо Стефаново, за която писах през юли? Старата налепена с бетон чешма се превърна в красива каменна, при това вдигната със суха зидария.
„Все същата вода тече, все над същото корито“, продължават да ръмжат старите. „Но пък – Красота!“, щастливо отговаряме новите!
А следобед в СРЕДИЩЕ НА БЪЛГАРСКА ПАМЕТ се изсипа шарен свят – от Испания, от Мароко, от Италия, от Индия, от Румъния…
И точно с тези пъстри хора си говорихме за корени, уроци на душата и как се нарича водата.
Знаете ли кои хора най-лесно разбират какво означава думата „Корен“? Хората с крила!
Да, точно тези чужденци, а не местните преди време ни помогнаха, за да подготвим всичко за новата чешма. И пак те дойдоха, за да изчистим.
Днес ще ходят да помогнат на всеки в селото, който има някаква нужда.
Напълниха ми и сърцето и къщата!
– Пречи ни английският. Как искам аз да говоря хинди, а ти български и да се разбираме… Може би трябва да помълчим заедно… – това каза индиецът на тръгване.
Попивах глъчката, която вдигнаха, когато се изсипаха от СРЕДИЩЕ. И една стара моя мечта запя отново в главата ми: Българинът да види свят! Да полети, да пътешества, да види друг народ, да учи, да пада, да става, пък сам да разбере дали му е милна България. За да я избере и с ума и с душата си.
Тази сутрин лястовиците по жиците бяха като ноти. Песента им беше простичка, миришеше на младост. Хукнах към чешмата. Слънцето целуна камъните и тихо ми каза :
– Трай, какво си се разбързала!
– Ех, Райко, остарявам… Искам да го видя Новото…
– Тогава отвори очи! А сега ги отвори наистина!
Розмари Де Мео
